Легендата за химна на Родопите “Бела съм, бела, юначе”

Векове наред любимата Родопа планина носи своята мистична загадъчност, която се предава от поколение на поколение и от род в род…

Песните на Родопите носят в себе си тъга и жал, олицетворяващи тежкия живот на родопчани високо в планината на Орфей.

Безспорен химн на Смолян и Родопите е емблематичната песен „Бела съм, бела, юначе”, която сее пее от малки и големи на различни места и поводи през всички сезони.

„Бела съм, бела, юначе” въздейства икзлючително силно и разчувстващо, но какво се крие зад тази мистериозна песен?

Корените на легендата за произхода на „Бела съм, бела, юначе” откриваме в тъмните времена, когато еничарите на Османската империя потискат и заробват жестоко Родопа планина, а родопчани са принудени да бъдат гурбетчии, за да изхранват семействата си.

В онези времена най-страшното за родопските земи било хората да бъдат потурчени, а селата – опожарени.

Преданието разказва за едно от многото родопски села, в които на пролет мъжете тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет, оставяйки жените и децата си сами.

Така един ден, с по-възрастните от селото поел по дългия път и млад момък, който мечтаел да събере зестра, с която да може да поиска любимата си от родителите ѝ. Те винаги били двамата на мегдана, хващали се заедно на хорото и копнеели за деня, в който любовта им щяла да прерасне в многодетно семейство.

Това, което те не подозирали обаче било, че в гората наблизо имало башибузуци, които само чакали селото да опустее от мъжете, за да го разграбят и да осквернят жените. За щастие, една възрастна жена ги забелязала и събрала всички моми.

Завела ги високо в планината на връх Карлък, където ги скрила в една пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи. Така красивите девойки заприличали на диви хора и щели да бъдат предпазени от заплахата, която била надвиснала над домовете им.

По този начин минавали дни и седмици. Възрастната жена носела в пещерата храна и се грижела за момичетата, докато дошъл денят, в който техните близки се завърнали от гурбет. Когато обаче те отишли при любимите си, били отблъснати от техните вид и мирис.

Всички побягнали от дивите жени с изключение на един. Един момък стоял на входа на пещерата и се взирал в очите им с надеждата да познае своята любима, за която не спирал да мисли през времето, в което те били разделени.

В един миг неговият поглед се спрял на две очи, в които се таели също толкова любов и надежда. Тогава девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:

Бела съм, бела, юначе,
цела съм светан йогрела.

Един бе Карлък останал
и той не щеше остана, 
ам беше в могла потънал.

В моглона нищо немаше,
сал едно вакло овчарче. 
и едно бело момиче.